2 Юни 2021
През ученическите ми години, в дните преди всеки втори юни група деца от моето училище тръгваше на поход до връх Околчица. „По стъпките на Ботевата чета“ се казваше, доколкото си спомням. Пътят започваше от козлодуйския бряг и свършваше на върха. Цяла седмица приключения, свободен живот, далеч от училище - така си го представях. Слушах разказите на завърналите се за планината за новите познанства, спането на палатки и вечерните огньове и си мечтаех как следващата година непременно ще отида и аз. Тази мечта така и не ми се случи. Всяка година се канех, планирах, отлагах, докато най-накрая дните на детството свършиха.
Дали заради родолюбивото възпитание, което получавахме тогава, заради изчетените през дългите лета книги от списъка, но смътно долавях, че този поход не е само природа и празничен патос. В детския ми ум малко стряскащите с величието си стихове на Ботев, острата сатира на публицистика му се объркваха с историческия разказ за живота му в някаква поетично-митологична смес. Нищо обикновено нямаше там, нищо по моя размер . И личността и делата му изглеждаха големи и неистови, твърди като камъка и гранита от които се ваеше образът му, но и някак неразбираеми и нелогични чак. В опит да разбера помня, че се чудех над някои прости въпроси. Ето част от тях:
Коя причина може да накара човек, след като е вече съвсем ясно, че Априлското въстание е окончателно потушено и цели райони от страната потопени в кръв да облече блестяща бяла униформа, някак почти с елегантен жест да отклони един европейски кораб от пътя му, след което да слезе в родината си, само за да целуне земята й и след няколко дни да загине? И ако приемем, че от поетите всичко може да се очаква, то какво е движело онези млади българи, които са го последвали?
Как е възможно, човек да обича близките си едва „после Отечеството“? Какво е всъщност „Отечество“?
Не е ли много странно да вали сняг в края на май ( при разгрома на четата)?.......
Тогава имаше „отговори на литературен въпроси“, помните ли? Освен мнението на литературната критика, „сресано“ според тогавашната литературна мода, те не съдържаха кой знае какви отговори. Нямаше ги и в историческите факти, солидни и непоклатими, като всички факти. А може би самите въпроси бяха твърде детски и прости, за да се занимават с тях сериозните науки? Трябваше, трябваше да порасна.
Оттогава обиколих много планини, върхове, прекосих няколко пъти Дунава в двете посоки, ходих и в „Алтън“ Калофер. Някои отговори взеха да идват неусетно, сякаш ги заслужих с нещо. И тъй:
Околчица, както и Шипка, „родопската Шипка“ и много други места по земите ни са Голготи, място за посвещение на най-добрите от нас, узрели за доброволна жертва за една идея, в подножието на която полагат живота си. В това няма никаква логика, прави сте. Логиката на Духа е друга. Узрелият за свобода Дух на един народ „изригва“ през готовите хора. Затова те изгарят, защото са най-близо до огъня. Понякога самите те са огън. Ботев е пример за това.
Отечеството винаги е нещо лично, понякога е география, понякога - природа. При-рода. В лоното на природата сме положени от началото до края на живота ни. Тя ни защитава, крие, утешава, пази, храни, предупреждава и наблюдава. Затова понякога вали в неуместно време – за да скрие калта на едно предателство и да изплаче един реквием.
Сирените засвириха. Вечна памет на героите, а за нас е отново време да се пречистим и да не грешим повече.