10 Април 2020
Интересен отговор на някои, възникващи в настоящия момент в психологичната общност въпроси дава статията на Jacob Johanssen (Senior Lecturer, St. Mary’s University - London, UK). Представяме ви един първоначален превод на текста.
Нашият свят е сцепен. Както онлайн, така и във всяко друго отношение. Психоанализата може да обясни някои аспекти на това сцепване.
Пандемията от коронавирус бързо се превърна в „инфодемия“. Това не включва само фалшивите новини - огромното количество информация, която ни се предоставя ежедневно, минута след минута от уебсайтове, вестници и социални медии, е потресаващо. То може да бъде едновременно вредно и полезно за нас. Твърди се, че, откакто страните въведоха строги мерки за изолация, трафикът в социалните медии се е увеличил в повечето части на света. Потребителите публикуват, споделят и харесват постоянно и неизненадващо всичко, в което изглежда, че се говори за COVID-19. Всъщност, да се говори за нещо друго изглежда странно, неподходящо и „недокосващо“ ни.
Размишлявайки за настоящия период на глобална здравна криза, изведнъж прозрях, че това, което публикуваме, разкрива не само нещо фундаментално за психиката ни (дали сме спокойни или уплашени, дали сме в отричането, дали не признаваме реалността или обвиняваме някого), но и за самите социални медии. Битува мнението, че коронавирусът е извел най-доброто в много от нас онлайн и че социалните медии вече са наистина социални: разговаряме помежду си, публикуваме окуражаващи съобщения, изпращаме надежда, даваме си сила в един момент на повсеместна катастрофа и смърт. В същото време съществува толкова много несигурност и неизвестност: Кога ще свърши това? Как ще изглежда светът? Кристално кълбо, вгледано в света.
Светът в сегашното си състояние изглежда сцепен. Сцепен чрез ясни, сурови, дори брутални линии и граници: на здрави и заразени, на млади и стари, уязвими и незастрашени, възстановени и все още застрашени, живи и мъртви. Докато се самоизолираме, карантираме, практикуваме социално дистанциране и изглеждаме толкова далеч един от друг, ние се приближаваме на виртуално ниво чрез Zoom, Skype, Facetime или чатове, срещи, конференции и партита в социалните мрежи. Чувстваме се, както Sherry Turkle го беше дефинирала преди време по отношение на съвременната технокултура, напълно сами заедно в тези времена. Искам обаче да посоча, че има и други начини за разглеждане на разстоянията и разделението, които ни се случват.
Психоанализата може да ни помогне да видим тях и нашите реакции към тях по различен начин.
Мнозина се чудят как ще изглежда светът, след като пандемията приключи и светът ни върви към промяна по един определен начин, при който ние може да загубим любими хора, старите навици, сигурната работа или фактически, части от себе, вследствие въздействието на вируса. Да оставим да си отиде стария, рутинен начин на живот, се усеща като остър разрез през целия ни живот. Казват ни, че е „сега или никога“: „Останете вкъщи, не излизайте, изравнете кривата. Всичко или нищо.“ „По същество коронавирусът разруши завинаги комуникацията и в интелектуален план, Великобритания никога няма да се върне към времената преди него.“, твърди Joel Golby .
Тук искам специално да помисля за конкретната психодинамика, която виждам като патерн в много публикации на социалните медии и в нашия опит от настоящата криза като цяло. Тази динамика може да бъде обяснена най-добре чрез психоаналлизата на обектните отношения на Мелани Клайн и нейната концепция за параноидно-шизоидната позиция. Искам да докажа, че тази динамика се проявява в нашите вътрешни светове и е иманентна към инфраструктурите на социалните медии.
В момента преживяваме скръб в планетарен мащаб. До тук това е сигурно. Споделяме я онлайн, защото това е нещото, което хората правят днес. И все пак, нещо от нашите излияния в социалните медии ме кара да се чувствам неспокоен. Когато се замисля за многото публикации, които видях през последните седмици, два типа послания стоят много ярко в паметта ми. Единият вид е публикация, която напоследък срещнах многократно. Някой много графично и живо ни напомня, че ситуацията в действителност е далеч по-лоша, че някаква нова статистика на нарастващите случаи или смъртността в определена държава в действителност е много по-висока, че най-лошото тепърва предстои, че всички мерки, които правителството е въвело, са твърде малко или твърде късно. Постът звучи като някакво пророчество, което би могло да е вярно, може да се сбъдне или може да бъде преувеличено. Кой знае? Важното за индивида е моментният мащаб на апокалиптичната катастрофа - и той може да е абсолютно верен. „Знам и ще ви кажа защо.“ - изглежда, че потребителят на подобна публикация казва, че е открил още една статия, която ни представя „глобалните смъртоносни фигури“. Подобни видове публикации може да са необходими, за да събудят другите, включително и мен може би, които са в отричането, които смятат, че всичко не е толкова лошо, или че надеждата е на хоризонта или че ние ще преминем през това.
Идеята за параноидно-шизоидната позиция - концепция, разработена от австрийско-британския психоаналитик Мелани Клайн, може да помогне за по-нататъшен анализ на подобни механизми. Не искам да отричам вида публикации, които описвам, а да предложа определена форма на (колеблива) критика и как можем да преминем отвъд тях. За Клайн, параноидно-шизоидната позиция се отнася до универсален етап от живота на бебето. Според нея децата от раждането до шестмесечна възраст разделят света и себе си в „двоични файлове“, най-общо на лошо и добро. В този етап на развитие разделянето е необходимо, защото предпазва добрите части (или обекти) от лошите. Основното безпокойство, което изпитва кърмачето, е параноя, както и хипохондрия. Всичко, което е мразено, се преживява също и като преследващо. Параноидно-шизоидната позиция означава също, че всичко добро е идеализирано и бебето се отнася към него с любов и привързаност. За Клайн параноидно-шизоидната позиция е защитен механизъм срещу екзистенциалното чувство на заплаха, с което бебето може да се сблъска, но също и срещу преживявания на ранно чувство на неудовлетвореност, тревожност или травма. Използва се като несъзнателен начин за осмисляне на света и често може да се запази или да се появи моментно в живота на възрастните.
Публикации, като тези от горния пример, които ни предупреждават и тревожат някои от нас, биха могли да се разглеждат като параноични от други. И понякога, може да не изглеждат далеч от теориите за конспирацията, свързани с COVID-19, които също са заляли Интернет. Параноята има цел, пише Josh Gabert-Doyon:. „Ние действаме параноично като защита срещу загубата. Загубата и „блокираният“ траур, по време на кризата със СПИН, доведоха до параноя и конспиративно мислене. Като културен феномен днес може да мислим за параноята като за колективен начин за справяне с чувствата на депресия и загуба, които съпътстват отчайващата политическа ситуация. Ние въведохме пауза във времето, в която старият свят преди болестта става невъзвратим. "
Макар че може да е параноидно-шизоидно от моя страна да обсъждам критично социалните медии, тъй като всъщност се защитавам от това да се справям с реалността, въпреки това считам прекомерността, с която преживяванията, свързани със смъртта и отчаянието се изтласкват в публичната сфера за проблематична и твърде схематична .
Тя насочва към основен, далеч по-голям проблем и динамика, свързани с технологичната работа на социалните медии. Критикът на социалните медии Geert Lovink твърди, че Facebook, Twitter, Instagram, Weibo и други платформи не са създали истински чувства на общност. Те имат изолирани потребители и алчно се хранят с техните индивидуални тревоги, гняв, отчуждение, както и надежди за любов, грижи и комуникация. Другаде наричат подобна динамика дис/индивидуализиране.
Социалните медии са бизнес, който зависи от целенасочената реклама. Те продават индивидуални потребителски данни на рекламодателите. Реалните, комунални характеристики на социалните медии са в най-добрия случай недоразвити или изобщо липсват, защото се считат за ненужни от платформите. Тази структура на интерфейса става все по-видима в момент на криза. Нашите чувства са по-скоро експлоатирани, отколкото истински обгрижвани. Социалните медии не са изградени на основата на общността, а на индивида.
Втората публикация в социалните медии, която е много изпъкваща според мен, беше пост, в който някой помоли потребителите на Twitter да не качват снимки, на които носят маски. Това трябваше да се спазва, за да се предпазят другите от травма, тъй като е възможно те да са се „сблъсквали“ с носенето на маски в травматични ситуации (например при медицинско лечение). Публикация, която на повърхността си сякаш се отнася до защитата на онези, които може да се разстроят, когато видят защитна маска за лице. Макар че постът може да е разбираем, бих казал, че той посочва същия проблематичен механизъм на сцепване, който виждаме навсякъде днес: той определя нещо (маските) като лошо за някои хора и впоследствие моли всички останали да се откажат от тази лоша практика. Можем да обсъждаме дали посланието на публикацията е можело в действителност да бъде спазено от другите, но тук въпросът е в неговата основна бинарност, в сцепването на добро срещу лошо. Двоичност, която се възпроизвежда от самото функциониране на социалните медии, където човек или може да види всичко, или много малко
(публични или частни акаунти). По-комплексната работа на социалните медии (в случая Twitter), при която хората, които не искат да виждат снимки на маски, биха могли да ограничат или деактивират подобни снимки, не е възможна. Тя не е и желателна от гледна точка на социалните медии. Ако във времена на COVID-19 изборът е само между това дали да „постнеш“ материал за смъртта или материал за живота, то изглежда, че „се въртим в кръг“ от много ограничени възможности. Дори положителните и повишаващи настроението видеоклипове, които се въртят днес в нашите новини и интернет, възпроизвеждат бинарната логика на сцепване. Едно изображение ни казва следното: „Нормално е да не си максимално продуктивен по време на скапаната глобална пандемия“.
Разбира се, като нормализиране на един вид реакция, това е добре, но какво да кажем за онези, които се чувстват странно продуктивни или усещат, че са в състояние да продължат по обичайния си начин? Наскоро Marcus Coelen, Patricia Gherovici, David Lichtenstein, Evan Malater и Jamieson Webster написаха в своето отворено писмо до психоаналитиците във Фейсбук:
„ Срещаме много пациенти, които се справят добре или дори по-добре, които харесват екстернализирания хаос или чиято меланхолия изчезва в близост до смъртта и укорите; онези, които са свикнали да се занимават със собствените си неща и които откриват, че присъщата им тревожност и тъга, е по особен начин контейнвана от всеобхватната сила на вируса, който срива всички останали.“
Това наблюдение може да е приложимо за много други хора, а не само за пациентите. Показаното горе изображение е друг израз на сцепване, тъй като сякаш отрича всяка друга реакция на коронавирусната епидемия, при която хората могат да се чувстват продуктивни или да си кажат, че са продуктивни. Да бъдеш продуктивен не е добре, ни казва постът, защото сме в средата на глобална пандемия. В своето съвсем разбираемо желание да отвори място за несигурността, противоречивостта и непродуктивността, той изключва всички други реакции. Този пост е консистентен с настоящата параноидно-шизоидна логика на социалните медии
Към депресивна позиция
Какъв ,тогава, може да бъде отговорът на дискутираното до тук?
За Клайн параноидно-шизоидната позиция е временна и малкото бебе се придвижва към така наречената депресивна позиция след първите си шест месеца. Депресивната позиция се отнася до способността на индивида да се откаже от сцепването. Светът се възприема по-реалистично, а другите се разпознават като отделни от него и съществуващи сами по себе си. Другият е признат за този, който може едновременно да радва и фрустрира. Депресивната позиция може да бъде придружена от чувство за вина, скръб или желание за възстановяване на целостта, за поправяне на това, което е било фантазмено увредено в параноидно-шизоидната позиция. В крайна сметка се формира способността за съпричастност с другите. Придвижването към депресивната позиция, като цяло, както и по отношение на социалните медии, би ни позволило да видим едновременно ужасяващата реалност на настоящата криза, както и признаци на надежда, радост и любов вътре в нея. Депресивната позиция отваря място за амбивалентност и несигурност. Всичко съществува едно до друго. Това означава, че трябва да се публикуват разкази и истории, в които реалността е много ясно очертана. Пречка по този маршрут могат да бъдат кампаниите в социалните медии, защото те не искат да допуснат амбивалентност. Рекламодателите се нуждаят от сигурност, ясни емоции и еднозначни настроения.
Какъвто и да ни изглежда светът през следващите седмици и месеци, той не е толкова сцепен, колкото често се представя. Трябва да обхващаме добрите и лошите елементи и да стоим с базисната несигурност на всичко това.