Житейската устойчивост

Концепцията за „житейската устойчивост“ на хората се разработва в пресечната точка на екзистенциалната психология, психологията на стреса и поведенческата психология.

Наличието на „житейска устойчивост“ е от същностно значение, доколкото запазването на стабилност в условия на криза защитава индивида от емоционален разпад и евентуални психични разстройства, създава основата за вътрешна хармония, добро психично здраве и висока ефективност.

Като личностна черта „житейската устойчивост“ характеризира способността на човек да издържа на стресови ситуации, като същевременно поддържа вътрешен баланс и не снижава успеха си в дадена дейност.

Според изследователите тя включва три компоненета:

 

• ангажираност - увереност, че дори в неприятни и трудни ситуацииили отношения е по-добре да останем въвлечени: да сме в динамиката на всички събития, в контакт с хората около нас, да посветим максимум усилие, време и внимание на случващото се, да участваме в случващото се.

   

• контрол - убеждението, че винаги е възможно и винаги е по-ефективно да се опитаме да повлияем върху резултата от събитията. Ако събитията са такава, че е невъзможно да бъдат повлияни, хората с висока нагласа за контрол ще приемат ситуацията такава, каквато е и ще променят отношението си към нея (преоценка на случващото се).

   

• поемане на риск (посрещане на предизвикателство) - вярата, честресът и промяната са естествената част от живота и че всяка ситуация е ценно преживяване, което ще ни помогне да развием себе си и да задълбочим разбирането си за живота.

Открива се силна зависимост между високата житейска устойчивост и редица други характеристики на личността, като: чувство за свързаност, оптимизъм, самоефективност, силен стремеж към активност.

Установено е, че много-често житейската устойчивост на човека се формира при определени условия на ранното детско развитие, включващи три елемента: стресове в ранна детска възраст (като сериозни заболявания на родителите или техните близки, материални затруднения, разводи, чести отсъствия на родителите или местене на семейството от град в град), успоредно с развиваното от родителите убеждение, че децата имат специална съдба/предназначение в живота и подчертаване уникалността на детето в някакво отношение (притежава специални таланти, играе важна роля в семейството и пр.) и изграждане на увереност в уменията му за справяне, поддържане на високи стандарти.

В емпиричен план предстои да се изследва хипотезата, че човек, който съзнателно избира професия с висок риск за себе си, има специфично, високо ниво на житейска устойчивост, което е личен ресурс, позволяващ му успешно да извършва трудни професионални дейности за продължително време. Важно е да се отбележи, че едно специфично предизвикателство в професиите на „спасителите“ в най-общ план, е нерядко наблюдавания психологичен феномен, при който „спасеният“ или друг човек, озовал се в трудна житейска ситуация, проявява напълно неадекватни реакции - пречи на работата за преодоляване на последствията или вече „спасен“, показва признаци на дезадаптация, автоагресия, агресия или девиантно поведение, психосоматични кризи. Тези ситуации, в допълнение към личните трудности, са допълнителен професионален стрес за „спасителите“.

Стои въпросът какви допълнителни фактори (лични, социални ресурси) могат да допринесат за  житейската устойчивост на индивида. Известно е, например,  че развитието на чувство за съпричастност като условие за емоционална въвлеченост, импулсът за предлагане на социална подкрепа помагат да се поддържа усещането за вътрешна стабилност и устойчивост. Изследвания на хора, принудени като общност да живеят в условията на висок риск (от бомбардировки, военни атаки и пр.) показват, че онези от тях, които инициират и участват активно в някакъв вид доброволческа дейност (снабдяване с провизии на бедните, работа с децата, кръводаряване и пр.) показват по-високо ниво на житейска устойчивост и относително по-ниско ниво на преживяван травматичен стрес.

Изследователският опит показва, че в днешно време значителна част от населението не притежава висока житейска устойчивост, като личностна черта. Изправен пред увеличаване броя на спешните ситуации, съвременният човек не винаги се справя успешно дори със ситуации на нормативен стрес и необходимост да се адаптира към нов начин на живот.

Повече оптимизъм носят резултатите от проучване въздействието на обучението на хората по посока постигането на успех, по-добро здраве и по-ефективни взаимоотношенията. Те показват, че житейската устойчивост не е вродена черта на характера, а е способност, която подлежи на развитие. Тоест, всеки човек може да се научи на по-голяма житейска устойчивост, независимо от индивидуалните му особености, дори и в зряла възраст.

Изглежда, че един подходящ момент, който поставя подобно предизвикателство към всички ни, е настоящият.