1 Април 2020
В настоящия момент, когато политическият, социалният и популярно-медицинският дискурс са фокусирани от седмици върху това как да отговорим като общество на натиска на епидемията във всичките й измерения, усещането е за живеене с кратък хоризонт – до пика, до евентуалния й край, до 2-3 месеца. Погледът напред е предпазлив, най-често през страха за едно друго оцеляване – икономическото, разговорът за което тепърва предстои да се разгръща.
Като общност все още не сме придобили статута на оцелели, все още сме „ в раната“. Сега сме мобилизирани да действаме и дори да си стоим в къщи, защитите ни са мобилизирани, и осмислянето е отсрочено за момента, когато се почувстваме в безопасност. Тогава за психолозите ще започне истинската работа. Нищо не пречи обаче, в безвремието, където сме „заседнали“, в очакване всичко това да свърши, да използваме уединението на пространствата, които сме принудени да обитаваме, като се опитваме да разберем, да предвидим, да се подготвим.
Изследователите ни посочват две възможности за изход от кризата – посттравматичното износване /post-traumatic depreciation”- PTD/, Baker et al. (2008) или „посттравматично израстване „/посттравматичен растеж- post-traumatic growth- PTG , /Tedeschi and Calhoun, 1996/ с множество степени между тях. Двата конструкта описват два независими процеса на реакция към травматични събития, водещи съответно до отрицателни/положителни промени в едни и същи сфери на психично функциониране: усещането за себе си; възприятието на хората; отношенията с другите, философията за живота. Научното мислене дуалистично противопоставя тези процеси, като множество изследвания потвърждават тяхното едновременно съществуване, както при различни хора, оцелели след една и съша ситуация, така и при един отделен човек, които може да отбелязва позивни промени в една област и негативни - в друга.
Дори да не ни се е налагало да понасяме острите форми на посттравматичен стрес, всички сме запознати със симптомите и трудностите. Независимо дали е породено от злоупотреба, тормоз, насилие, война, бедствие или тежка болест, страданието е универсално, макар и да се проявява по различни начини и с различна степен на тежест. Затова избирам за тема на този материал възможността кризата да ни промени за добро, втората възможност.
Докато се справяме с битките в собствения си живот или ставаме свидетели на това, с което другите хора се борят, обичайният ни отговор е да потърсим лежащият отдолу смисъл на случващото се, като този процес на търсене може да направи опустошенията по-поносими. Извличането на смисъл от нещастията може да бъде от полза. За това има много научни и емпирични доказателства. Например, болните от рак, които намират смисъл в преживяния опит, постигат много по-голяма психологическа адаптация. По същия начин, след смъртта на член на семейството, хората, които осмислят загубата си, и я поставят в една по-широка обяснителна рамка, изпитват по-малко страдания. Психиатърът и оцелял от холокоста Виктор Франкъл подробно описва този процес в книгата си „ Men’s searching of meaning”, след като забеляза, че сред неговите съ-килийници в концентрационни лагери са оцелявали тези, които са намирали смисъл, позволяващ им да преживеят ужасяващите условия, в които са били поставени.
В продължение на тази екзистенциално-хуманистична традиция, изследователите в по-ново време насочват внимание към механизмите, които правят възможен описания от Франкъл процес, дефинирайки впечатляващия феномен, наречен „посттравматично израстване. За първи път идентифицирано в средата на деветдесетте години на 20 в.от психолозите Ричард Тедески и Лорънс Калхун, посттравматичното израстване е налице, когато човек преживява положителни промени в резултат на голяма житейска криза. Според изследването им, посттравматичният растеж отива отвъд резилианса. Чрез активно търсене на доброто дори и в ужасното, човек може да използва неблагополучията като катализатор за преминаване към по-високо ниво на психологическо функциониране.
Пет положителни промени сигнализират за посттравматичен растеж и предоставят полезна рамка за това как да извлечем най-доброто от най-лошите ситуации. Първата е личната сила. Кризата „вади“ нашата уязвимост и може да ни накара да се чувстваме слаби или безпомощни в един непредсказуем свят. Парадоксално, но трагедията има и потенциала да повиши самоувереността ни, да ни мобилизира и да ни накара да гледаме на себе си като на по-силни. Например, жена, оцеляла в автомобилна катастрофа осъзнава, че инцидентът я е мотивирал да поеме управлението на живота си с по-голяма решителност и сила на волята. Преминавайки през една криза, хората могат да се почувстват овластени, като осъзнаят, че са преодолели голямо предизвикателство и следователно и в бъдеще ще бъдат в състояние да преодоляват такива. Могат да изберат да дадат нова насока на живота си, да „пуснат „нещо старо да си отиде и да отворят място за новото, което иде. Могат с изненада да открият в себе си потенциал, който не са предполагали, че имат. Така, че кризата може и да е източник на себепознание.
Второто са отношенията. Независимо дали става въпрос за връзки на по-дълбоко ниво с приятели или членове на семейството или кратки контакти с непознати, с които сме поговорили за наши трудности, през които и те са преминали, страданието може да сближава хората. Социалната подкрепа се оказва особено важна за изцелението. Обсъждането и преработката на трудности съвместно с други хора подпомага конструирането на смисъл /на този принцип работят групите за самопомощ/. Страданието може също да ни подтикне да бъдем по-състрадателни към другите. Скорошно проучване в Йейл и MIT показа, че оцелелите от насилие изпитват по-голяма съпричастност към хора в беда и действат по-алтруистично, като ги подпомагат.
Третият елемент на посттравматичното израстване е по-голямото оценяване на живота, който ни е даден. Трагедията може да преобърне нашата перспектива към живота, може да го преоткрием като чудо сам по себе си, да ни вдъхнови да ценим нещата около нас и да укрепи намерението ни да извлечем максимума от условията, в които сме поставени. Изследователите установяват, че ако благодарим за оцеляването си и го пренесем като навик в ежедневието си спрямо нещата, които ни се случват, това води до по-висока удовлетвореност от живота, повече оптимизъм и по-малко здравословни оплаквания. Друга последица от стресово събитие е да се научим да се наслаждаваме пълноценно на малките неща, които ни носят радост, като гореща чаша кафе, залез или прекарване на време с приятел.
Четвъртият маркер на посттравматичното израстване са убежденията, които могат да се променят или затвърдят в резултат на травма. Според изследователите, хората могат да променят свои базисни вярвания, които до този момент са доминирали живота им. Могат да видят себе си и ролята си в света по различен начин. Да почувстват духовна връзка с Бог, която може да повлияе съответно на тяхното усещане за цел и посока в живота. Изследванията показват, че хората преработват опита си, като или реконструират или потвърждават своето усещане за смисъл.
Петата положителна промяна са новите възможности. След травма хората могат да възприемат, че са налице нови възможности и да започнат да ги преследват. Да си представим човек, който е уволнен, чувства се обиден и депресиран, но скоро след като започва да работи върху нещо, което наистина е било негова страст и истинско призвание. И това не би било възможно, ако не бяха го уволнили, защото сам не би намерил кураж да напусне. /да си припомним как Пауло Куелю е станал писател/. И като стана дума за писатели, чудесен образ на ПТР ни дава Харуки Мураками: „Когато излезеш от бурята, няма да бъдеш същия човек, който беше, преди да влезеш. Точно за това е самата буря.“
Фокусирайки се върху смисъла, които се филтрира в бурите, ние имаме възможност да превърнем страданието в личностно развитие и израстване. Няколко фактора могат да улеснят този процес. Единият е получаването на грижи - важно е да потърсим емоционална и практическа подкрепа от близки след травма. Другият фактор е смелостта да се изправим лице в лице, /а не да избягваме/ задачата да приемем случилото се като необратимо, т.е, да дадем ход на процеса на траур по изгубеното. Да разберем, че няма да е, както е било. И последният фактор е осъзнаването, че ние сме отговорни за това как ще продължим напред , от нас зависи да поемем контрола върху възстановяването си.
И накрая да кажем, че феноменът на посттравматичния растеж не означава, че страданието, съпътстващо травмата трябва да бъде омаловажавано. Както споменах в началото, постравматичното износване и посттравматичен растеж могат и често се случват едновременно. Психологът Барбара Фредриксън установява, че хората с оптимално психично здраве поддържат съотношение три към едно на положителни към отрицателни емоции, което показва, че известна доза дискомфорт и страдание играе важна роля за цялостния ни психичен баланс, дори и без наличието на кризи около нас.
Ничии живот не е свободен от страдания, но опитът показва, че ние можем да продължим да се развиваме въпреки това, а в много случаи и заради това. След терористичните атаки на 11 септември изследователите наблюдават, че добротата, благодарността, екипната работа и други добродетели се увеличават сред американските граждани. Този феномен се повтаря циклично през цялата човешка история. Актуалната криза не е изключение. Въпросът е какво от тези неща ще запазим и след това.
Травматичните събития ни променят и тази промяна може да бъде положителна.
Посттравматичният растеж сочи как можем да използваме необичайните условия - като индивиди и нация - за намиране на по-дълбок смисъл и трансформация.